Раждането на едно необикновено дете
На 7 април 1905 година в старозагорското село Змейово се ражда момче, което по-късно ще влезе в историята като символ на родолюбието и жертвоготовността. Казва се Никола Александров Костов – дете, което съдбата определя да стане най-малкият войник в света. Само десетгодишен, той вече носи в сърцето си не детски мечти, а дълбоко чувство за дълг към Родината.
Когато през 1915 година България обявява мобилизация и влиза в Първата световна война, малкият Никола решава, че не може да остане безучастен. В двора на старозагорските казарми, сред редиците от войници, стои едно русо момче с решителен поглед. Баща му напразно се опитва да го спре – детето е готово да избяга от дома, само и само да последва войниците. След дълги молби и сълзи командирът се съгласява – записват го като доброволец в 56-та Старозагорска пехотна дружина.
Детето, което познава фронта
На рамото му окачват санитарна чанта, на ръкава му поставят червен кръст, а на гърба му – истинска пушка. Никола е още ученик в трети клас, но съдбата му поверява задачи, които биха изплашили дори възрастни мъже. По фронтовете край Косово поле и Балановец той не само превързва ранените, но и пренася боеприпаси под дъжд от куршуми. С малките си ръце води коне, натоварени с муниции, и не познава страха.
За проявената си смелост получава орден за храброст – признание, което го издига сред най-младите герои на България. Войниците го наричат „нашето момче“, а в окопите всички вярват, че то им носи кураж и надежда.
Сълзите на малкия герой
През април 1918 година от главното командване пристига заповед – детето трябва незабавно да бъде освободено от служба и върнато в училище. Малкият войник плаче, когато напуска фронта. В Змейово го посрещат като герой. Самият цар му отпуска стипендия, за да продължи образованието си в Музикалното училище в Казанлък.
Съдбата обаче отново му поднася вълнуваща среща – неговият учител по музика се оказва бившият капитан от полка, с когото Никола е споделял тежките дни на фронта. Двамата се разплакват – не от тъга, а от гордост и признателност.
След годините на труд и учителстване, Никола Костов се завръща в родното си село, където умира през 1990 година. През 2012-а в центъра на Змейово е поставена паметна плоча – в чест на момчето, което с детска невинност и мъжка смелост защити името на България.
